The WWF is run at a local level by the following offices...

Проф. Николай Спасов: Да зърнеш риса в дивата гора си струва много повече от това да се хвалиш с бракониерски „подвиг“

Публикувано на 30 March 2023

Една от целите, на които е посветена природозащитната организация WWF, е възстановяването на местообитания, осигуряващи дом и храна на ключови за екосистемата видове. Такъв вид е рисът – красивата и потайна голяма котка, която някога гордо е скитала из българските гори.

Работим за създаването на нови защитени територии и по-добра свързаност на съществуващите такива. За да се завърне у нас, рисът има нужда от безопасен дом. От място, където да се чувства достатъчно спокоен да остане и да създаде потомство.

По темата за рисовете поговорихме с един от най-големите експерти по едри хищници в България – проф. Николай Спасов. Проф. Спасов е световно признат учен и дългогодишен директор на Националния природонаучен музей. Автор е на повече от 250 публикации, много от които в престижни международни издания, и на няколко монографии. Основните му изследвания са насочени към таксономията, еволюцията и поведението на гръбначните животни, с акцент върху едрите хищници и опазването на гръбначните животни в България.

- Проф. Спасов, какво събуди интереса Ви към рисовете изначално?

- Още от дете имам слабост към хищните животни, особено към семейството на котките заради тяхната внушителност, сила, красота и интелигентност. Посветил съм на тях много от изследванията си като зоолог и палеонтолог. Като ученик и студент се „зареждах“ от разказите на моя ментор, големия естественик Николай Боев, за последните рисове у нас, за това, че не е изключено „българският леопард“ (както пък го беше нарекъл Жеко Спиридонов) да съществува все още у нас…

Замечтах да съм между тези, на които „ще се усмихне“ късметът за да открият последните български рисове. В началото на 70-те години Жеко Спиридонов (на когото българската природозащита дължи изключително много) за пръв път представи идеята за реаклиматизацията на риса в България в тогавашната преса. В отговор се появиха не малко отрицателни мнения от неподготвените за това ловни среди („унищожител на дивеча“ и т.н). Тогава аз, още в крехка студентска възраст, излязох с кратка статия в негова защита. Тя беше публикувана в пресата и аз бях много горд с това.

- Има ли акценти от работата Ви през годините, свързана с рисовете, които бихте откроили като най-значими за самия Вас?

- Когато подготвяхме първото издание на Червената книга, излязла през 1985 г, аз бях най-младият автор в нея. При едно посещение на Рилския манастир се запознах с тогавашния библиотекар на манастира, възрастен, много ерудиран човек. От него научих важна новина: той лично беше видял как двама немски войници носят на тояга, опряна на раменете им, убит от тях рис. Това се е случило през 1941 г. в резервата Парангалица. Това сведение включихме в статията за риса като информация за най-късното сигурно сведение за съществуването на риса у нас. И до днес то се цитира като такова.

Публикацията, която оглавих (в: Historia naturalis bulgarica, 2006), в която дадохме първата сигурна информация за повторната поява на риса у нас (в дивечовото стопанство Стакевци, Западна Стара планина) ми донесе голямо удовлетворение, след толкова години търсене на хищника. Уви, година след това животното бе убито бракониерски…

- Бихте ли споделили някоя любопитна история, свързана с Вашите проучвания на вида?

- Особено ярък спомен е първото ми теренно търсене на този хищник. Бяхме го нарекли „Първа експедиция в търсене на риса у нас“.

Бях студент 4-ти курс (лятото на 1973 г.). От разговорите с Николай Боев и с Жеко Спиридонов разбрах, че има някакви сведения за възможно присъствие на риса в резервата Джендема (южния Джендем), едно наистина глухо, особено тогава, място. С моя състудент Петър Петров от Габрово (по-късно шеф на тамошното подразделение на Ловно-рибарския съюз) се запалихме да проучим нещата на място. Таню Мичев, също един от първопроходците на природозащитата у нас, уреди малко пари от тогавашната Комисия по защита на природата към БАН. И тръгнахме…с 43-килограмови (точно премерени) раници! И с много ентусиазъм…

Пешо беше бегач на дълги разстояния, аз тренирах специално със щанги (тогава - упражнения за силова издържливост). Ето ни, упътени от местен жител, по пътеката от Карлово за връх Ботев. От там трябваше да се спуснем по „Тарзановата пътека“ до хижа Рай и да сме готови да живеем в гората при всякакви условия. Слава Богу, по пътя ни прибра волска каруца. Някъде под вр. Ботев се сбогувахме с каруцаря и започна спускането. Към х. Рай по Тарзановата пътека и без раници не е леко…помня, че когато стигнахме, събух обувките и погледнах краката си – бяха в кръв…

Един ден спряхме при един овчар – каракачанин, тогава те все още пасяха стадата си в Стара планина. Бяха свикнали да живеят от пролетта до късна есен в планината и я познаваха както никой друг. Той прибра кучетата и разговорът започна:

- Ей на този камък скочи, грамадна котка, но почти без опашка. Беше висока като ей това куче, посочи той една от каракачанките.

- Кучетата го обградиха на скалата и залаяха яростно - продължи каракачанинът – животното постоя и скочи от скалата…с два три скока изчезна в гората…

И днес си мисля, като си спомня случая, че този човек нямаше причина да лъже, нито пък да се хвали пред нас. Не е изключено това да е бил един от последните рисове от доживяваща последните си години локална популация.

- Как бихме могли да обясним на неспециалист защо рисът е толкова важен и ценен вид? Защо би трябвало да се стремим към завръщането му по нашите земи?

- Когато аргументираме причините, заради които този или онзи рядък хищник трябва да бъде съхранен, обикновено привеждаме научни доказателства за това колко е важна ролята му за баланса в природата, за това, че той е „треньор“ на копитния дивеч, с който се храни, за това че хищникът не унищожава напълно жертвата си, понеже такива са законите на природата и той тогава би останал без хранителен ресурс и т.н.

Разбира се, тези аргументи са основателни и са резултат от много години научни наблюдения. Но невинаги е лесно да обясниш на стопанина, че това ценно животно, което е изяло козите му, трябва да бъде съхранено. Стопанинът с пълно основание не обича хищника и би се съгласил той да остане в природата само ако получи материална компенсация, което невинаги е лесно.

Но има още един, според мен, много сериозен аргумент за запазването на видовете като риса, вълка, мечката или леопарда. Невинаги си признаваме, но мотивацията за опазването им не се опира само на научна основа. Тези животни са красиви, респектиращи, вълнуващи… Какво би била дивата гора без тръпката да можеш да срещнеш следата на мечката на пътеката или да чуеш впечатляващия вой на вълка… или да предполагаш, че зад скалата или клоните те наблюдават златистите очи на голямата котка? Тези аргументи също са важни. Те могат да бъдат разбрани от много хора, особено от децата, които един ден ще стопанисват тази природа.

- А кои според Вас са важните стъпки, за да се случи някой ден това?

- Това, всъщност, почти се е случило. Току-що беше публикувана наша статия с Асен Игнатов от Националния природонаучен музей-БАН и Цветан Михайлов, специалист по дивеча от дивечовия участък Стакевци в Западна Стара планина. В нея ние показваме, че след намирането му в този район, за което споменах по-горе, рисът се появява редовно до най-последно време по тези места. Представяме и снимка, направена само от няколко метра от фотокапан, поставен от Цветан Михайлов.

От другата страна на Балкана, в Сърбия, има макар и неголяма популация от рисове, обитаваща голям природен парк. Всъщност от двете страни на планинската граница рисът би трябвало да има обща популация. Преди години по инициатива пак на Жеко Спиридонов и Мира Милева бе направено предложение да бъде създаден природен парк и откъм нашата територия, който заедно със сръбския ще представлява една обща защитена в една или друга степен местност. Тогава идеята не можа да се осъществи, но днес предложението е актуализирано и представено отново в МОСВ. Това ще е особено полезно за съхраняването на природната територия, в която обитава споменатата рисова популация.

Проблемът е в друго – рисовете правят естествени опити за разселване оттам в нашите планини от вътрешността на страната. Но това разселване бива спирано от бракониерството. Има редица информации за това.

Необходимо е да се положат усилия от страна на компетентните официални органи за ограничаване на бракониерството. Това в днешни условия не е лесна работа. То няма да може да се случи без разяснителни кампании, които да покажат, че да наблюдаваш следите от жизнената дейност на този представителен и красив хищник, е по-ценно, от това да имаш вкъщи таен трофей или да се похвалиш скришно пред приятелите си с бракониерския си „подвиг“.

Особено важно е да се направят разяснителни кампании сред местните деца и ученици. Тези кампании трябва да бъдат организирани съвместно със служителите на горските и дивечовите стопанства и със Съюза на ловците и риболовците.

Съвместните усилия за формирането на нова гледна точка по отношение на хищника ще бъде от полза и за евентуалното осъществяване на една допълнителна, спомагателна стъпка, която да помогне на естественото разселване на хищника: реаклиматизацията на животни в някои от големите, подходящи планински територии като Централен Балкан и Западни Родопи. Лично аз съм готов да работя в тази посока.

WWF България благодари сърдечно на проф. Спасов за отделеното време!

* Споменатото по-горе в материала териториално поделение е Държавно ловно стопанство „Миджур“, чиято територия, в по-голямата си част, е в землището на с. Стакевци, община Белоградчик.

Прочетете още по темата:

Проф. Николай Спасов

Според проф. Спасов е необходимо е да се положат усилия от страна на компетентните органи за ограничаване на бракониерството.