Залесяванията трябва да се организират с експертна помощ

Публикувано на 25 March 2019

Интервю с Нели Дончева, ръководител на практика „Гори“ към WWF България.

Оригиналният текст на интервюто е публикуван в "Дневник".
- - -

През пролетта тези, които искат да помогнат за опазване на природата, организират доброволчески акции като почиствания и залесявания. Горски експерти обаче бяха обезпокоени от добронамерена инициатива на неформалната група „Когато станем 100 000 – ще посадим гора“. Оттам предложиха да подарят 50 000 медоносни дръвчета на желаещите да ги засадят, за да помогнат на пчелите и на хората. За това какъв е проблемът в това и какво трябва да се има предвид разказва Нели Дончева, ръководител на практика „Гори“ към WWF България.

Когато гражданите искат да направят нещо градивно срещу незаконната сеч и организират засаждане на дървета, какво бихте им препоръчала?

Доста са нещата, с които трябва да се съобразят, за да има смисъл от усилията им, а не просто да се отчете едно залесяване и като се отиде след години на мястото, да се види, че от хиляди фиданки много малко са оцелели. Важно е да се потърси консултация с експерт или с човек с опит. Първите неща, които трябва да се вземат предвид, са видът и произходът на фиданките. Не само видовете дървета за залесяване трябва да са подбрани правилно според мястото на залесяване, но трябва и да се държи сметка за района, откъдето произхождат.

Какво е „произход“ на фиданките?

Например: летен дъб от вардимски произход – това е летен дъб от остров Вардим и дунавските острови, който се отличава с правото си стъбло, устойчивост на заливания и сравнително по-бърз растеж. Този летен дъб не може да вирее на всяко място. Ако се залесява в района на Сандански, където е много по-сухо и има и други разлики в климата в сравнение с поречието на Дунав, трябва да се използват фиданки от местен произход на летния дъб. За нуждите на доброволческите залесявания е важно да се използват местни видове, характерни за конкретния район. Така се създават млади гори, които съхраняват генетичния фонд, приспособени са към конкретните условия и са устойчиви.

Много опасна беше скорошната инициатива, при която доброволци щяха да разпространят за залесяване хиляди фиданки аморфа. Освен чужд за България вид тя е инвазивен вид. Приспособява се успешно и се разпространява, като изземва площи и измества местните видове, влошава състоянието на естествените местообитания и като цяло води до загуба на биоразнообразие. Неслучайно през последните години различни организации и паркови администрации работиха за премахване на аморфата от защитени територии и зони от „Натура 2000“. Такива действия изискват много усилия и немалко средства, а успех невинаги е налице.

А какъв точно е проблемът с навлизането на инвазивни видове, това не е ли естествен природен процес на разпространение на растенията на нови места?

Не е естествен процес. Основната роля за разпространението и инвазията на такива видове се дължи на действията на човека. Много типичен пример за инвазивни видове са ясенолистният явор и пенсилванският ясен, произхождащи от Северна Америка. В миналото са внесени с декоративна цел. Оказват се толкова адаптивни и способни да се размножават самостоятелно в „новата си родина“, че сега се срещат из цялата страна, като дори в резерват „Сребърна“ могат да се видят огромни територии, заети от тях. Пенсилванският ясен почти напълно е изместил нашите местни видове ясен.

Каква е вредата от това, че е навлязъл чужд вид и е изместил традиционните?

Уврежда се местното биоразнообразие. Не трябва да забравяме взаимовръзките между отделните видове организми. Леттният дъб, например, е свързан с други видове организми – гъби, лишеи, насекоми, птици и дори бозайници. Те са зависими от него за храна, подслон, среда на живот. Представете си какво би станало, ако този вид изчезне поради инвазията на чуждоземни видове. Подобно намесване в природните процеси има непредсказуем ефект. Инвазивните видове нямат естествени врагове в „новата си родина“, а това има дава голяма преднина и води до нарушаване на установения баланс в природата.

Ще дам пример: обикновеният чемшир е широко разпространен в Южна Европа, Северна Африка, Мала Азия и Кавказ. Колхидският чемшир пък е рядък вид, който се среща само по черноморското крайбрежие на Кавказ. Този вид е преживял ледниковата епоха, но сега е изправен пред заплаха от пълно унищожение. За олимпиадата в Сочи за озеленяване са внесени хиляди фиданки от обикновен чемшир, а заедно с тях и чемшировият молец. Този вид молец не се е срещал в териториите, където расте колхидският. Той няма естествени врагове, които да регулират броя му. Изключително инвазивен, чемшировият молец за няколко години унищожава 99% от популацията на колхидския чемшир. За да го спасят, природозащитната организация WWF и научната общност в Русия започват специална програма.

Какъв е урокът от тази история и дано го научим: внасяйки чужд за дадена територия вид – независимо дали е растение или животно – не можем да предвидим какъв ще е ефектът от него в „новата му родина“. Често пъти последствията са тежки и водят до загуба на местно биоразнообразие, увреждане на природни местообитания, нужда от скъпоструващи дейности, за да се възстанови нарушеното равновесие.

По данни на ЕС през 2008 г. разходите за борбата с инвазивните видове и възстановяването на щетите, които причиняват, възлизат на приблизително 12.7 млрд. евро, а в САЩ оценяват изразходваните от тях средства за борбата с биологичните нашественици на около 80 милиарда долара годишно.

Да се върнем на случая от началото на март. Какъв беше проблемът с гражданите, които искаха да раздават фиданки от медоносни дървета, за да помогнат на пчелите, на горите и на хората?

Става въпрос за една инициативата „Когато станем 100 000, ще посадим гора“ на Фондация „77“. Обявявиха, че ще даряват фиданки от три медоносни вида (аморфа, бяла акация и липа) на пчеларите, които пък от своя страна да ги засадят. Притеснително в случая е, от една страна, раздаването на фиданки от два инвазивни вида, каквито са храстовидната аморфа и бялата акация. Веднъж засадени някъде, трудно могат да се премахнат. От друга страна, единствено чрез раздаването на фиданки, без проследяване на самото залесяване, има опасности: тези фиданки могат да бъдат посадени на неподходящи места или при неподходящи условия (например залесяване в много топъл и слънчев ден по обед, неправилна техника на залесяване и т.н.), което пък води до неприхващане на фиданките. С две думи, инициативата да се залесява е похвална, но за да бъде смислена и резултатна, е абсолютно задължително да бъде консултирана от специалисти с опит в залесяванията.

Единият проблем е, че са искали да разпространяват инвазивни фиданки?

Искаха да подаряват фиданки липа, акация и аморфа. За липата – добре, тя е местен вид. И трите вида са медоносни, но акацията и аморфата са чужди с произход Северна Америка, макар и натурализирани в България. Натурализираните видове се размножават напълно самостоятелно, напълно адаптирани са към местните условия и се състезават за територия с местните видове. Аморфата е толкова агресивен инвазивен вид, че много бързо завзема нови територии – особено покрай реките. В резултат имаме обширни храсталаци от нея вместо естествени крайречни гори от тополи, върби, елши, брястове, полски ясен и летен дъб.

А какъв е случаят с акацията в България?

Акацията също е внесена в България преди около 130 години и също се смята за натурализиран вид. Не е взискателна към почвените и климатични условия, понася ниски температури, замърсяването на въздуха, изключително пластичен вид. Използвана е за залесяване за укрепване на сухи склонове, ограничаване на ерозията, свлачищата и пороищата. Дървесината ѝ е здрава и ценена в дървообработването. Затова в близкото минало бялата акация е била един от често използваните видове за залесявания в различни части на страната. Независимо от изброените ѝ качества е важно разпространението ѝ да се контролира и ограничава. Не бива да допускаме навлизането на акация в защитените територии и зони от „Натура 2000“, където се опазват редки и ценни местни видове, защото инвазивността ѝ води до изместването им.

Друг проблем, който споменахте, е изборът на начин на засаждане. Как се контролира той, когато граждани искат доброволно да помогнат със залесяване?

На първо място, когато граждани искат да залесяват, това трябва да стане със знанието и съгласието на собственика на земята. В повечето случаи е държавата чрез държавно предприятие или община. Има и частни гори.

С кои институции се съгласува?

Правилата са подробно регламентирани в Наредбата за условията и реда за залесяване. Много накратко, важно е да се информират горските власти (горско стопанство, регионална дирекция по горите), да бъде съобразено залесяването с горските планове за съответната територия. Всяко залесяване трябва да има утвърден технологичен план. В него е записано къде, кога и по какъв начин ще се залесява, с какви видове се залесява, през какво разстояние се засажда, с каква технология е – садене в дупки или с моторен свредел, фиданки с покрита или открита коренова система и много друга специфична информация.

Много е важно, ако мястото на залесяване е с ценно биоразнообразие и попада в мрежата „Натура 2000“, да се знае, че има допълнителни строго специфични изисквания. Разбира се, можеш да залесяваш и там – ние от WWF България например възстановяваме крайречни гори в зони от „Натура 2000“ край Марица и Дунав. Но за зони от „Натура 2000“ освен задължителното винаги съгласуване със собственика и с Регионалната дирекция по горите. Залесяването трябва да бъде разрешено и от Регионалната инспекция по околна среда и води (РИОСВ) към екоминистерството. Когато става въпрос за крайбрежни зони, близо до реки, се съгласува и с Басейновата дирекция за областта. Басейновите дирекции също са звена на Министерството на околната среда и водите.

По ваши наблюдения как се организират обикновено доброволческите залесявания?

Организират се обикновено с горските стопанства, горските предприятия или дирекции на паркове и това е най-правилният начин, тъй като в тези организации работят специалисти. Освен спазването на технологичния план експертна помощ е нужна и при купуването на фиданки с подходящ произход и добро качество, както и за тях да се полагат грижи, за да могат да оцелеят при залесяването.

Създаването на гора не означава само залесяване. Това е само първата стъпка. През следващите три-четири години трябва да се полагат допълнителни грижи за фиданките, за да оцелеят и да се получи млада жизнена гора. Особено при масовите фирмени и доброволчески залесявания, много са важни предварителният инструктаж и постоянното участие на експерти, защото хората, които са се записали в такова събитие, няма как да са запознати с детайлите въпреки добрите си намерения. Имало е дори случаи фирми да искат да залесяват в горещо време през лятото, без да съобразят, че тогава фиданките няма да оцелеят.

Тъй като самото залесяване изисква специфични познания, опит и помощ от експерти, понякога за доброволческа акция е по-подходящо да се организират събития за последваща грижа за залесените дръвчета – поливане, плевене, разрохкване на почвата.

Цялото на интервю на Нели Дончева за в. „Дневник“ можете да прочетете тук.

Нели Дончева, ръководител на практика "Гори" към WWF България