В есетрови води | WWF

В есетрови води



Posted on 09 July 2019
Хиляди есетри се отправиха на пътешествие по р. Дунав
© WWF
На фона на новата геоложка ера Антропоцен, световни ученически шествия за климатичната криза и изчезването на 60% от животните, един малък български град, по поречието на Дунав за два дни се превърна в метафора на пътя, от който светът ни се нуждае – да преоткрием пъпната връв между хората и природата. Без нашата помощ тя е обречена, а без нея нашето щастливо съществуване виси на косъм.

Прекарах два дни в Белене с екипа на WWF, където организацията, заедно с местни хора и едно рибно стопанство, върна на Дунав 20 000 малки есетри. И точно като в най-добрите приказки, тази история не е за героите, а за това как те живеят във всички нас.

Кои са есетрите и какъв им е проблемът?

За нас, които живеем далеч от Дунав, есетрите рядко плуват из ежедневните ни мисли. Tака между пръстите ни се изплъзва едно световно богатство, което има отношение към цялата екосистема, поминъка, икономическото и природозащитно развитие на България. Тези изумителни животни са тук от над 200 милиона години, могат да пораснат до 4.5 метра, над един тон и да доживеят стогодишна възраст. Ако се абстрахираме от най-очевидните външни разлики ще видим, че жизненият им цикъл е много подобен на нашия. Например те също съзряват на около 15 години. Явно още хората на неолита са го разбирали – в сръбския Лепенски Вир са открити каменни статуи, хибрид между човек и есетра тип моруна, от преди 6000 г. пр. н. е.

През последните 100 години обаче почти сме изгубили хилядолетната си връзка с есетрите. Икономически и частни интереси са променили Дунав до неузнаваемост, а древните ѝ обитатели са на ръба на унищожението. „Няма друга група животни в света, която цялата да е застрашена от изчезване“, разказва експертът „Води и биоразнообразие“ на WWF Стоян Михов. Това е проблем, не само защото би било ужасно тъжно за няколко години да изгубим едни от последните динозаври на Земята (останали почти непроменени от онова време), но и защото есетрите са “индикаторни видове”, както се изразява консервационният директор на WWF Иън Джаксън. Тяхното състояние е огледало на реката. Първото доказателство дойде при мен още с пристигането ни в Белене.

Двама закъснели рибари изгребваха вода от малката си лодка, с отрязана наполовина туба от моторно масло. Въпреки че ме посрещнаха с широки усмивки, разказаха, че вече няма почти никакъв улов, а рибарските семейства с поколения традиции са принудени да работят и друго.

На работа с мисия

На път към Белене става ясно, че никой не е попаднал в организацията случайно. Например Петя Бараболова, част от екипа, получава бюлетина на WWF от деветгодишна. Докато го четяла, в съзнанието ѝ се разлиствали мечти за странни животни и дива природа. Един ден, години по-късно, когато открила стаж в WWF се борила с всички сили да го получи, въпреки че имала прекалено много опит за стажантска позиция. Сега е важна част от екипа, а възможности като тази да се докосне до малките есетри сбъдват детските ѝ мечти.

Друг пример от екипа е консервационният директор Иън Джаксън. Роден в канадско семейство, което и до днес се занимава с опазване на околната среда, Иън е обиколил цял свят, в защита на местните видове. Днес той е част от българския екип и с вълнение оставя лаптопа в офиса, за да нагази в реката.

На място ни посреща Стоян Михов – Главен експерт „Води и биоразнообразие“. Длъжността му звучи тежко и формално, но очите му се усмихват, а близките отношения с местните хора, от които Стоян и семейството му са станали част, показват как влага всичките си усилия във връзката между хората и природата. Tова е нашият начин на живот и е важно да продължим да го правим като семейство, разказва неговият партньор Даниела Каракашева. И съвсем естествено, уважението към природата е покълнало в сина им Добромир: „Отнася се внимателно към всички живи същества и обича да разказва на приятелите си за природата. Все иска да помогне, да запази“, споделя Даниела. Като част от екипа на природен парк „Персина“, тя често работи с деца: „Опитвам се да им покажа, че животът не е само градска среда, да стоиш затворен, да играеш някаква електронна игра и да живееш в измислен свят. Когато излезеш сред природата виждаш, че си част от нея и въпреки че понякога децата първоначално са резервирани, когато усетят колко е хубаво да си бос по тревата, кожата да усети земята и слънцето, тогава си личи как стават по-свободни и щастливи.“

Пътeшествието на есетрите

За да бъдат и малките есетри свободни и щастливи в естествената си среда, трябва да изминат дълъг, труден път, заедно с хората, които се грижат за тях. 

Атанас Георгиев е един от отговорниците за транспортирането на 20-те хиляди рибки от стопанството към реката. Още дванайсетгодишен започнал да помага във фермата, която ги развъжда в изкуствени условия, и така израснал с тези митични същества. Той и колегите му отглеждат уречените за Дунав есетри през последните 3 месеца, като постепенно смесват „чиста“ и речна вода, с много голямо внимание към температурата, към която есетрите са особено чувствителни. Сутринта преди да потеглят към Белене, вълнение, примесено с тревога, разтърсили Атанас и колегите му.

Рибките се превозват в затворени вани, пълни с тонове вода, при постоянна температура и кислородни нива. Да пренесеш мини езеро е нелека задача, както разказва Атанас: „Ако се наложи да спреш по-рязко, това образува мощна вълна, която разклаща целия бус“, което пък създава потенциална опасност за есетрите и екипа. Всяка дупка и остър завой ги карат да затаят дъх.

Борислава Маргаритова е експерт ихтиолог в WWF и една от главните фигури в живота на тези бебета есетри. „Сега най-големите са по 10 см., но когато ги видях за първи път бяха едва излюпени, колкото върха на пръста ми“, усмихва се Борислава, докато разказва как се чувства свързана с всяка една от тези рибки, израснали пред очите ѝ. „Хората от стопанството свършиха страхотна работа – те са там денонощно, преглеждат всяка рибка и внимателно отделят по-малките, за да не ги хапят по-големите“, обяснява тя.

Сега, всеки път щом бусът спре, сърцето на Борислава се свива от притеснение. Но заради професионализма на целия екип, от 20 000 рибки единици са тези, които не стигат до бреговете на Дунав.   
С наближаването на камионите, по реката и по всички нас – екипът, местните и техните деца, рибарите, се разлива нетърпеливо вълнение.

Преди есетрите да навлязат в новия си дом, водата във ваните се темперира, така че да е максимално подобна на реката. Екипът чака на старта и когато рибките са готови, ваната се разтваря, за да влее нови сили на Дунав. Но това съвсем не е краят.

Предстои им да преодолеят низ от препятствия – първото е 574-километрово пътешествие до делтата на Дунав, където ще се адаптират към солените води на Черно море. През следващите 12-15 години най-важната задача на есетрите е да оцелеят и да се хранят усилено, за да подготвят телата си за новото поколение. Случвало се е маркирани в България есетри да стигнат до турското Черноморско крайбрежие, но освен тези оскъдни данни, не разполагаме с почти никаква информация за пътя, живота и поведението им. Изумително е, че едно от най-древните същества на земята е на път да изчезне, преди да сме се запознали с него. Според Стоян и колегите му това е така, защото едва допреди няколко години жаждата за бързи пари е изстискала есетрите до последно, напук на развитието на реката и дългосрочния поминък на местните.

Иън е свидетел на подобни социални механизми от Кения до Тайланд: „Виждам каква здрава връзка имат българите с природата. Но хората много често се чувстват безсилни, защото определени прослойки имат интерес останалите да мислят, че нищо не зависи от тях, че просто трябва да си мълчат и да търпят.“ Стоян се съгласява, като казва: „Най-важното е да сме информирани и заинтересовани. Само по себе си това оказва натиск върху институции за опазването на околната среда. Тогава тези проблеми могат да се решат много бързо“. Въпреки огромния си консервационен опит, Иън е далеч от илюзията, че влиянието на някой отвън има кой знае какво значение: „Това, което прави истинската разлика, е когато местните хора са ангажирни с природата, когато станат нейни посланици“. В България може и да нямаме много такива примери, но симбиозата в Белене е на път да стане модел за подражание.

За хората и есетрите

Оказва се, че проуването на големи и то толкова редки риби като есетрите е много по-трудно отколкото на по-малките видове: „Не е възможно  да се случи за едка кратка експедиция от седмица, понякога са необходими години и дори тогава не е сигурно, че ще успееш да хванеш и една“, разяснява Стоян. Именно затова той и екипът му прекарват по цели дни в реката, което сближило WWF и местните, въпреки че първоначално плавали в бурни води. Борислава разказва как рибарите дори не говорели с нея: „Когато искаха да ме питат нещо, се обръщаха към колегата ми – мъж“, смее се тя. Докато наблюдавали екипа, рибарите се чудели защо излизат с лодките призори и стоят в реката чак до вечерта. През заразителния си смях, Борислава им обяснила простичко: „Защото ми е приятно!“. „Първата година, хванахме една единствена рибка - Апостол. Когато след месеци в реката хванеш някоя ѝ се радваш, целуваш я, кръщаваш я... Рибарите също са там всеки ден и виждат. Разбират, че не е за пари, а защото искаш да положиш грижи за реката и започват да го ценят“. Така с бавни, сигурни стъпки, се издигнал мостът между природозащитни организации и местните общности. За Борислава най-важното от работата с рибарите е да ги слушаш внимателно, с разбиране, да уважиш труда им.

Именно съвместната работа и взаимното уважение родиха новите 20 000 деца на Дунав. По време на различни обучения и мониторинги, рибарите помагат на WWF: „Тези хора живеят с реката от хиляди години, това е в кръвта им, така че те най-добре знаят кои са местата, които рибите предпочитат, от какво се страхуват, къде е разчистено. Тяхната подкрепа е незаменима, разказва екипът. От своя страна, WWF помага на рибарите във връзката с институциите, алтернативните форми на препитание, като туризъм, и им показват деликатните разлики между видовете. Така например Росен Бонев преди време за пръв път хванал малка руска есетра и веднага разбрал, че е различна. Също като него, всички рибари в общността знаят, че винаги могат да се обадят на Стоян и екипа му, от които да получат помощ и съвет как да постъпят с тези защитени обитатели на Дунав, а и всички други същества. Въпреки че все още има недобросъвестни хора, по-младите се включват с желание към работата на WWF и бяха сред най-развълнуваните в деня, в който бебетата есетри потеглиха по своят път.

Следващите 15 години са пълни с неизвестност, както за хората, така и за есетрите, и все пак неизмеримо важни. „За това време в света ще се случат много неща, които не можем да си представим, но задачата ни е да гарантираме, че когато есетрите се върнат ще има къде да си хвърлят хайвера“, казва Стоян. Затова независимо на какво разстояние от Дунав живеем, от всички нас зависи да сме осъзнати за проблема, да замърсяваме по-малко, да се грижим повече – цялостното ни поведение да е с внимание към природата, което неминуемо се отразява на всяка екосистема.

Докато с Иън гледаме как няколко деца пускат рибките и се радват на свободата им, той се усмихва: „Най-много ме обнадеждава, че тук не сме само ние – има местни хора, рибари, деца и виж – на тях им е интересно! Спомням си мои детски преживявания с природата и как след години са повлияли на някои от решенията ми. Сигурно няма да е за всички деца тук, но съм сигурен, че в някои семенцето ще покълне“.

Детските длани нежно поставят рибките в реката и проследяват несигурното им отдалечаване с разширени от вълнение очи. За нас не остава друго, освен да им обещаем, че през следващите 15 години ще даваме всекидневния си малък дял, за да могат децата и есетрите на Дунав да се срещат на това място поколения напред, както е било хилядолетия назад.
 
 
Автор:
Лия Панайотова


Повече за автора можете да научите тук
Хиляди есетри се отправиха на пътешествие по р. Дунав
© WWF Enlarge
Една от есетрите все още в изкуствена среда
© WWF Enlarge
Досегът с есетрите е назабравимо приключение
© WWF Enlarge
Руската есетра някога е била най-разпространетата есетра по р. Дунав
© WWF Enlarge
Малките есетри преминават през задължителна маркировка
© WWF Enlarge
Петя Бараболова от WWF пусна първата рибка в реката
© WWF Enlarge
Когато камионът се отвори хиляди малки есетри се отправиха на дълго пътешествие
© WWF Enlarge
Някои екземпляри подходиха по-плахо към водите на Дунав
© WWF Enlarge
Други смело побързаха да отплуват в непознатите води
© WWF Enlarge
WWF работи заедно с институциите за опазването на есетрите
© WWF Enlarge
Макар и да нямат опит сред природата, есетрите ще трябва бързо да свикнат с новия си дом
© WWF Enlarge
Експертът на WWF Стоян Михов (вляво) след добре свършената работа
© WWF Enlarge
Екипът на WWF
© WWF Enlarge
Освен полезно за природата, пускането на рибките може да бъде и много приятно за нас - хората
© WWF Enlarge
Ще очакваме рибките да се върнат по тези места след 15-20 год.
© WWF Enlarge
Въпреки рисковете, природата е истинският дом на есетрите
© WWF Enlarge